Из дневника на кучето Мима

26 февруари 2010 година 

   

   Денят беше слънчев  и топъл за сезона, Мима намери някаква помия в двора и   закуси обилно, припечи се на слънци за около половин час, маркира територията си, зализа косъм  и пое на разходка из селото. Всъщност това не беше някаква обикновенна разходка, Мима отиваше на среща. Миналата седмица пред месарския магазин се беше запознала с един помияр от съседната махала и май се харесаха. Или поне тя така се надяваше, от доста време беше самотна и някак си и се искаше някой да и подуши под опашката. 

1 март 2010 година 

                                       Честита Баба Марта!!!

   Симпатичен чичко на средна възраст закичи Мима с мартеничка и и даде половин кренвирш. Очите на кучката греха от щастие, огледа се в една локва и си каза "Бау мама му колко ми отива червено и бяло". Чувстваше се красива и желана. Майната му на помияра, който и върза тенекия преди няколко дни. Някой камион ще го сгази него, така му се падаше, като я заряза. Мима не беше злобна кучка, но се дразнеше на такива некоректни отношения от страна на силния пол. Помиярите да го духат. Изджафка по една кола и поклащайки се  продължи към кофите за боклук.

6 март 2010 година

    Валеше сняг, Мима  не беше яла от няколко дни, беше гладна. Всъщност, като се замисли, тя винаги беше гладна. Шибан помиярски живот, шибан свят, шибани наконтени кокер шпаньоли - те никога не са гладни, маат гранули, мамка им кучешка. Философски погледнато, помиярите винаги бяха прецакани - май това беше някой от онези древни и вечни вселенски закони. Мима ги разбираше тези неща, по-миналата зима я прекара на топло в дряновското читалище, там прочете доста книги, даже написа едно стихотворение.

 Бау, Бау, Бау

Джаф, Гъррр, Бау

Хррръъ, Ским, Джаф

Бау, Бау, Джаф

Бауууу......

9 март 2010 година

   Мима не помнеше много от този ден. В съзнанието и бяха останали само някакви фрагмети - подаден салам... усмивка.... шут в корема... скимтене... проблясващ  турски сатър.... кръв...още повече кръв.... фърчащи лапи... тъмнина...после  с цялата си сила дойде болката и доброто старо безсъзнание. Събуди се на някаква маса, чувстваше се странно, някак непълно... Маскиран в бяло чичко се надвеси над нея, Мима се опита да излае, но безсъзнанието отново я налегна и всичко стана черно отново.

27 март 2010 година 

   Бяха минали двайсетина  дни от "инцидента", Мима се беше залежала, а настроението и хич го нямаше, лапите също. Тъпа история, нали беше най-добрия приятел на човека, нали  уж само на селските котки им се случваха подобни неща - горене на опашки, отстрел с въздушна пушка, внезапна загуба на крайници и др, нали бе бау мама му, нали....Да  ама не, съдбата пак я припика обилно. Мамка му и кучешкия живот. Искаше и се да умре.

29 март 2010 година

    Мима лежеше кротко  на постелката  и ближеше чоканчетата си, в двора  се появи някакъв тюфлек с фотоапарат. Мима излая глухо в опит да му каже "Eй миндил махай се от тука", обаче нищо не се получи. Журналистчето продължи да щрака - айде Мима, флиртувай с камерата, покажи чоканчета.  - Бау, Бау, Бау махай се ве миндил!!!

Никой не я чу и разбра, нормално, все пак хората не разбираха кучешки. След края на фотосесията миндила и подхвърли една биренка и замина на някъде. Една биренка...пак се чувстваше прецакана, ако бяха четири можеше поне  да си ги направи на протези. 

1 април 2010 година

   Въпреки че Мима беше начетен помияр, тя никога не беше чувала за Фейсбук. Фейсбук за нея  беше нещо като вестник ама по-голямо и не се виждаше, а хората бяха постоянно в него. Мима се чудеше как така толкова хора  се събират в един вестник, може би ставаше въпрос за някакъв  много голям невидим вестник. Смятай, ако те ударят по главата с  навит на руло Фейсбук... сигурно щеше доста да боли. 

3 април 2010 година

     Мима не чувстваше лапичките си, но чувстваше че нещата около нея се променят, в чинийката и вече нямаше  помия, някаква жена дойде вчера и и остави цял чувал с гранули, от онези хубавите с красивия лабрадор на опаковката. Мима гледаше замечтано  и леко влюбено лабрадора и си мислеше "Представи си утре да се събудя и да имам крачета, а пред месарския магазин да ме чака този красавец. Смятай!!!"

5 април 2010 година 

    Нещата определено се променяха - Мима може и да беше помияр, но ги усещаше тези неща  - толкова много хора никога до сега не я бяха галили, повечето хора обикновенно се обръщаха към нея с "Помияр мръсен махай се от тук", след което получаваше добре премерен ритник в корема или в задния бут, веднъж даже един осмокласник я замери  с празна бирена бутилка. Сега нищо от тези неща не се случваше - явно когато ти отрежат краката ХОРАТА  започват да те обичат повече. Такъв ли беше светът на ХОРАТА??? ХОРАТА така ли те харесваха повече. Мима винаги си беше мечтала само за две неща - да бъде нахранена и ин сириъс рилейшън шип така да се каже. Сега, след инцидента имаше чували с гранули, колкото си искаше, красивя породист пес на бял кон (Мима нямаше логично обяснение защо  си  го представяше, че ще язди бял кон) още го нямаше, но Мима беше оптимистка.

6 април 2010 година

  Днес и подариха нещо, което приличаше на грила на чичо Илия с който правеше кебепчетата на автогарата. Само че това не беше грил, а беше лаптоп. Лаптопът служеше за да влезнеш в онзи вестник наречен Фейсбук.  Поради очевидната липса на лапички Мима имаше известни затруднения при работата с Фейсбука, но с помоща на една сламка между жълтеникавите си зъби успяваше да цъка по клавиатурата доста умело, като  за начинаещ. Фейсбук и харесваше, там Мима беше известна и харесвана, имаше приятели имаше си група...имаше си кауза...

8 април, 2010 година

   Беше четвъртък, Мима се събуди по-рано от обикновенно и по стар кучешки обичай протегна крачета, за да загрее за сутрешния си жогинг, мамка му пак забрави за  подранилата ранна първоаприлската шега, която и бяха спретнали турците преди десетина дни. Сигурно бяха турците, те правеха такива неща, няма кой друг да беше. Унесена в подобни мисли Мима се завлачи по корем до компютъра - пощата и беше пълна с писма, адски пълна, а групата и във Фейсбук вече се пръскаше по шевовете със своите 230 и кусур хиляди съпортъри. Бау мама му, каза си Мима, май наистина  вече трябваше да си наеме PR, в началото се справяше горе долу, но пъблик атеншънъ вече беше много голям.... 

10 април, 2010 година

     Мима отново имаше натоварен ден. Срещна се с не кой да е, ами със самия министър председател. След мийтингъ Бойко Борисов заяви: 

 - Тази зверска проява е  поредната долна подмолна, скалъпена акция, целяща да дестабилизира правителството. Хората на Цветанов, вече работят по спец акцията "Хирурзите"  и скоро (ако не този, то следващия четвъртък по обяд) ще имаме нови арестувани бивши министри.

13 април 2010 година

   Беше минал почти месец след  "шегата", днес се очертаваше тежък ден  - фотосесия за плакатите(митингите наближаваха), обяд с шефа на "Четири лапи", следобедно кафе с посланника на Андора и за капак  гостуване във вечерното шоу на Иван и Андрей. Поне  Мима вече си беше наела пиар и имаше кой да ги движи тези неща, от нея се очакваше само да гледа тъжно и да излайва от време на време. С това се спряваше добре, имаше опит от висенето пред месарския магазин

15 април 2010  година

    Мима се беше трупясала на черджето си  и цъкаше по клавиатурата със сламката, без да иска свали някакъв филм. Във филмът се разправяше за един сакат човек, който ляга в ковчег и става гиганстки  тичащ из гората смърф. Бау мама му, ако можех и аз така да  легна в саркофага и да тичам отново около месарския магазин. Бау Бау Бау. Дали можеше да стане това?

 Мима се почеса със сламката по корема и в този момент я осени гениална  идея... Това като във филма наистина беше възможно и тя беше единственото куче, което знаеше как да го направи.

16 април 2010 година 

Тудей ис дъ дей. Тудей Мима реши да премине от познатия ни  реален свят към по-добрата виртуална реалност. Тудей Мима натисна със сламката  синьото бутонче Sign Up. Тудей Мима  си направи фейсбук аватар. След като влезна вътре първото нещо което усети беше лапичките си. Да, Мима отново имаше лапички, истински кучешки лапички, верно отвреме на време премигваха на единички и нули, но си бяха истински. Мима беше отново щастлива!!!

18 април 2010 година

   За три дни във Фейсбук, Мима имаше повече приятели отколкото за пет години живот в Дряново. Имаше  и стена, която препикаваше редовно Фейсбук наистина беше голям, много ама много по-голям от най-големия вестник, който можете да си представите. Добри хора  я  приютиха в една голяма ферма, щъкаше си из двора, лаеше по кокошките, гонеше разни котки....Във  Фейсбук никога не валеше, винаги беше топло, винаги имаше  кой да я разведе на разходка из фермата. Всичко беше толкова хубаво, нищо чудно, че  ХОРАТА прекарваха толкова много време там. ХОРАТА може да бяха странни, но не бяха тъпи, Мима ги разбираше тези неща. 

21 април 2010 година 

      Мима беше по-социална от всякога, днес  още 10 души и станаха приятели, записа се в групите "Кучка!? Ами каква да съм, като около мен се навъртат помияри", "Организация за защита на животните Четири Лапи", "ЗАТВОР ЗА КОПЕЛЕТО ОТРЯЗАЛО КРАКАТА НА КУЧЕТО В ДРЯНОВО" , стана фен на Ласи,Яне Янев, SIN CITY, Дюнер Кебап, врътна няколко викторини и така неусетно  в шеги и закачки денят си замина.

Майната му на реалния свят - в него режеха крачета!!! Мима намери мястото  си в света. Всъщност намери един по-добър и по-красив свят - свят с безброй възможности дори и за един сакат помияр...

Бау!!!

Ще се видим във Фейсбук

Подпис: Кучето Мима